И да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия. (Еф. 3:19)

В този живот не бях открил и капчица истинска любов или някой, който истински да ме обича, заради това което съм. Всеки си имаше причина да ме обича. Жените обичат мъжете, заради привлекателното лице, красивото тяло и хубавите очи. Но ако ми се беше случил инцидент, в който да загубя крайник или лицето ми  да се обезобрази, никоя жена не би останала до мен, въпреки че аз ще съм си пак аз, същият човек. Никоя жена не ме обичаше истински, нито дори се интересуваше от моята човешка същност, по-скоро жените бяха заинтригувани от външността ми. А мъжете около мен ме обичаха, заради ума ми, идеите ми и знанията ми, но дори и да не бях образован, аз пак щях да съм си аз.

Ако бях претърпял травма, която да ме направи по-бавен, по-несхватлив, моята сърцевина, същността ми, моята душа щяха да са същите, но въпреки това никой не би ме обичал. Дори естествената любов на родителите ми към мен не беше безпричинна. От мен очакваха и желаеха компенсация в бъдеще. Обичаха ме защото бях интелигентен, добър ученик  и защото щях да се грижа за тях в старините им. Никой не ме обичаше без задни мисли, без лична заинтересованост или без да очаква нещо в замяна. Моята истинска същност беше под външната черупка, отделена от това дали съм умен или глупав, хубав или грозен, добър или лош. Аз копнеех тази моя същност да бъде обичана без причина и без очакване за нещо в замяна, но само поради това, че съществува.

За да видя как хората биха реагирали, започнах да премахвам от себе си тези външни неща, които служеха за подобряване на външността ми. Първото, което промених, беше облеклото си. Започнах да нося дрехи, непривлекателни и безвкусни. Скоро хората взеха да се дразнят от това. Всъщност, не бяха малко онези, които дори ми се гневиха поради тази промяна и се дистанцираха от мен. Бях шокиран, когато открих колко фалшиви и повърхностни са връзките ми с другите. Въпреки че на някои от най-близките ми приятели им бе втръснало от мен, бях решен да продължа започнатото, докато не се отърва от всичко фалшиво и повърхностно, и напълно сваля от себе си външните неща и се освободя от тях. Това беше единственият начин да разбера кой наистина ме разбира в дълбочина, а който би останал до мен докрай би го направил изключително заради това, което бях.

Накрая се оказах съвсем сам. Открих същинското си „аз“, но бях напълно изоставен и съвсем сам. Щеше да е лесно да се завърна към повърхностния живот. В крайна сметка, ми се отдаваше да играя различни роли още от дете. Отново можех да започна да играя ролята на любим, на приятел, на син, но вече не исках това. Исках да изуча себе си в дълбочина и да позная това, което наистина съм. Болезнено бе да осъзная, че бях изградил един допълнително украсен, но неистинен идол на самия себе си. Болката, породена от това, унищожи този идол. Усещах я като бръснач, който прорязва дълбоко, отделяйки плътта от костите, истината от заблудата – беше като огън, изгарящ лъжите. Трябваше да бъда като непоколебим хирург и да изрежа всичко фалшиво в душата си. Операцията трябваше да се състои; в противен случай аз никога не бих открил своя път към спасението и към истината. 

През този период от живота си страшно страдах в дълбините на съществото си от пронизваща съкрушителна болка. Душата ми беше в състояние на ням ужас. Имах усещането, че съзнанието ми ще бъде разбито на хиляди малки парченца. Едва успявах да разсъждавам разумно. Не можех да спя. Беше ме страх да заспя. Веднага щом се унасях в сънно състояние и разсъдъкът ми започнеше да отстъпва контрол на емоциите, душата ми изведнъж се превръщаше в рана, от която извираше река от болка, заплашваща да унищожи съществуването ми. Събуждах се разтревожен, опитвайки се да прекратя тази ужасяваща агония. Умението ми да разсъждавам трезво, тази тънка нишка, която предпазваше ума ми от разпадане, всеки момент беше готова да се скъса. 

Упорито и настойчиво се стремях да разбера тази болка и да намеря причината за нея. Не можех да преценя дали се дължи на липса на любов или отсъствие на истината. Вероятно причината беше в това, че животът ми изглеждаше безцелен. Копнеех силно за отговор и се борех да открия такъв, но започнах да се питам дали стремежът да открия истинска любов в този свят не е обречено на неуспех търсене. С тези свои мисли аз отидох при стареца Паисий и му открих сърцето си. Нетърпеливо чаках неговия отговор. Той придоби сериозно изражение и каза: „Човекът е достоен да бъде обичан само заради това, че е по Божий образ. Изобщо не е от значение дали е добър или лош, добродетелен или грешен. Човекът е достоен да бъде обичан, заради това, което е. Христос обича и се жертва за грешни, покварени хора. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние. (Мат. 9-13). По същия начин трябва да бъдем и ние: трябва да обичаме всички, без да гледаме на лице. Също както слънцето изгрява за всички, умни и глупави, добри и лоши, красиви и грозни, така и нашата любов трябва да бъде като любовта на Бог – любов, която е подобна на слънце и грее над цялото Му творение, без да прави разлика. Както свети апостол Павел пише в посланието си до Римляните: Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5:5)". Най-после се почувствах утешен. Съществуваше човек, който беше в съгласие с мен и ме разбираше, и това беше отец Паисий. 

Въпреки това, когато се върнах у дома болката остана. На моменти ставаше непосилно за мен да я понеса. През нощта се събуждах, плачейки и неспособен да говоря. От най-последните дълбини на съществото си си казвах: „Боже мой, Боже мой". Удрях си главата във възглавницата в покаяние, като си мислех колко далеч бях стигнал в заблуждението си и колко грешно съм постъпвал. През тези тъжни нощи аз се борех да не се отчая за целия си живот. 

Тогава, през една от тези нощи, аз Го усетих да се приближава до мен. Тогава познах съвършената любов, която пропъжда страха (I Иоан 4:18). Присъствието Му беше толкова осезаемо, макар и невидимо. Беше тъй нематериален, макар и всемогъщ. Беше толкова непостижим и  неуловим, макар че беше толкова близо. Той ме докосна, но не само на повърхността. Той докосна най-последните дълбини на съществото ми, изпълвайки и прониквайки в мен. Той така се съчета с мен, сякаш станахме едно. Бях опиянен от Бог и станах като огън, който изгаряше цялото ми тяло. Исках напълно да се отворя за Него, затова Му се изповядах и Му показах всичките си криви и мръсни дела, всичките си пороци. Копнеех всяко кътче от моята душа да бъде посетено от Него, от тази необхватна, безкрайна Любов, идваща от всички посоки и изпълваща всичко. Както св. Симеон Нови Богослов казва: “О, Обожаваща Любов, която е Бог!”. Тази Любов крепи цялата вселена, свързвайки всяка част от нея, давайки й сила да съществува и е единствената причина, поради която тя продължава да съществува.

В същото време обаче се почувствах толкова недостоен и негоден да бъда с Него, че се свлякох на земята с лице към пода - бих потънал в бетона, ако можех. Бях толкова порочен, бях толкова недостоен да съществувам и да се съчетая с Него, че ми се искаше да престана да живея. Останах неподвижен,  но тази Любов се приближи до мен, тази Любов, която се изливаше от Онзи, Чийто поглед е отправен към всичко и обхваща всичко, Онзи Който е вечносъществуващ.

От любов Той ми позволи да се приближа до Него. И Той ме очисти и ме изцели цялостно и дълбоко от всички скърби и болки. Той ме приведе кротко, спокойно и сигурно от тъмнина към светлина, от нечистота в чистота, от несъществуване в съществуване. Той ме дари с по-силно, истинско и живо съществуване, не защото Му бях потребен за нещо, а защото Той е Любов.

Не знам колко дълго продължи случващото се. Започна и свърши в една единствена нощ. Знам, обаче, че излекува болката ми, донесе стабилност в мислите ми, сложи край на опасността, в която се намирах и отговори на въпросите ми. Научих много повече, отколкото бях пожелал. Тази Любов ми даде сигурност и ясно знание: дори днес усещам последиците от Нея. 

Сега знам, че ние като човешки същества, които са в синергия с Господа, притежаваме потенциала да се роди в сърцата ни такава любов, която онтологически ни преобразява и обожествява.  Тази любов се ражда в малко от нас, но това да не се случи е наша отговорност, заради нашата леност, страх и обсебеност с незначителни неща. Тази любов е духовната любов, която Светият Дух поражда в човешкото сърце и чрез която ни прави участници в Божествената природа. Тя е много по-висша от всяка земна любов. Дори майчината любов е нищожна в сравнение с нея. Тази всемогъща любов побеждава смъртта, преодолява законите на природата и е източникът на ред  във вселената, бидейки и най-голямата тайна във вселената. „Защото Бог е любов" (1 Иоан 4:8). Старецът Паисий изпитваше тази любов към всички хора, към всяко живо същество, към цялото творение, това е причината, поради която хората се събираха около него. Поддържала ме е през целия ми живот и ще продължавам да се обръщам към нея за помощ до последното си издихание.
превод от: The Gurus, The Young Man, and Elder Paisios
eparhia-lovech.com